Самуел Финци в „Час ЛИК“: Аз не работя за ефекта, работя за процеса

Ако това започне да ме интересува, значи съм приключен като актьор, казва Самуел Финци в „Час ЛИК“ на БТА в отговор на въпроса какво значение има за него начинът, по който го възприемат камерата и театралната публика. Допълва, че не се интересува от външния ефект, не желае да се самонаблюдава и не иска да предвижда реакциите на зрителите. За него същественото се случва в самата работа. „Аз гледам да не работя за ефекта. Аз работя за процеса“, казва Финци, като тази нагласа преминава през целия разговор – от спомените за режисьора Димитър Гочев до най-новата му роля – на Тирезий във „Вакханки“ на Еврипид, от работата му с Робърт Уилсън и Лу Рийд до въпроса какво все още му липсва в България. Финци говори с присъщата си ирония, но и със съвсем сериозно отношение към професията, обществото и времето, в което живеем. Във „Вакханки“ с режисьор Явор Гърдев артистът се среща с персонаж, към когото се е приближил още в началото на 90-те години, когато по съвет на Гочев подготвя текст от „Едип цар“. Три десетилетия по-късно Тирезий отново е пред него. Какво вижда в него сега: „Виждам един човек вече... Поради възрастта си помъдрял. Който се мъчи да предупреди какво може да се случи, и то много настоятелно. Смятам, че Тирезий е умен“. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯТА, КОИТО НЕ ЧУВАМЕ Разговорът започва със спомен за „Буре барут“ на Димитър Гочев и ябълките, които се търкалят по сцената. Гочев и Финци имат дълъг общ път, актьорът е участвал в повече от 25 негови спектакъла. Режисьорът държи да представя работата си в България, за да запази връзката с местната публика и с театралните си колеги. „Спомените не ми липсват. Те са там. Човек, като иска, се връща“, казва Финци. Днес той отново се среща с античния свят чрез Тирезий – прорицателя, който разбира каква опасност се задава, но не успява да убеди останалите да го чуят. За Финци това е умен, помъдрял от възрастта човек, който настойчиво предупреждава за последиците от определени действия. ГЛУПОСТТА МНОГО МЕ ПОТИСКА... Въпросът неизбежно излиза извън пределите на театралната сцена. Съвременният човек също получава достатъчно сигнали за опасностите, които го очакват, но предпочита да не им обръща внимание: „Напоследък имам чувство, че клоним доста към такова поведение, в което да не чуваме сигналите. Или да не искаме да ги чуем“. Финци посочва конфликтите, замърсяването на околната среда и развитието на изкуствения интелект като част от процеси, чиито последици трудно могат да бъдат предвидени изцяло. Проблемът според него е и в илюзията, че настоящият начин на живот може да продължава безкрайно: „Ние продължаваме да живеем така, като че ли имаме всичко и всичко е наред, и светът ще съществува още милиарди години. Мисля, че не е това“. Във „Вакханки“ сблъсъкът между разума и неконтролируемите сили у човека води до разрушение. Финци не свежда образа на Дионис до едно тълкуване, но вижда в него въплъщение на онези сили, които съществуват у нас и могат да бъдат отприщени при определени обстоятелства. Самият той признава, че рядко се поддава на потискащи настроения. Има обаче нещо, което трудно понася: „Глупостта много ме потиска. Нежеланието на хората да се замислят от време на време какво вършат. Просто нежелание. Имам чувство, че една повсеместна посредственост е обзела духа и човек, и хората не искат да разсъждават“. ДА ОСТАНЕШ ЧУЖДЕНЕЦ НАВСЯКЪДЕ Самуел Финци заминава за Германия, за да работи в различна театрална среда. Там открива условия, които му позволяват да се съсредоточи върху конкретната работа, без да изразходва толкова енергия за препятствията около нея. „Човек да може да се концентрира и да му бъде разрешено, да бъде поставен в такава ситуация, че да може да се фокусира единствено върху себе си и върху конкретната работа в театъра. Това тук е много трудно“, казва той. Не става дума само за творческите решения, а и за условията, при които се ражда едно представление. В България според него прекалено много фактори затрудняват концентрацията на артистите. Въпреки дългия си живот и работа в Германия, Финци не приема чуждостта като нещо, което трябва да преодолее: „Във всеки случай, аз съм държал винаги да бъда чужденец. Навсякъде“. За него това означава да не се приспособяваш автоматично към масовите очаквания, да запазиш собствената си гледна точка, дори когато тя те поставя встрани от общоприетото. Това не означава, че България е престанала да бъде важна за него. Напротив, през последните години все по-често мисли за мястото, от което е тръгнал, за приятелите и родителите си и за възможността да бъде полезен тук. Но не се определя като носталгик и не смята, че принадлежността изисква човек непременно да живее на едно място. ЛИПСВА МИ ЗВУКЪТ Л На въпрос какво му липсва от България, отговорът е неочакван: „Липсва ми звукът л“. Финци обяснява, че все по-рядко чува отчетливо произнасянето на тази буква в публичната реч. Зад привидно дребното наблюдение обаче се появява и по-съществена липса: „Липсва ми една категоричност и ангажираност към по-далечното бъдеще. А не само разсъждение над текущия ден или най-много за утре. Тоест, да се мисли за обществото, не да мислиш само за себе си“. За човек, който постоянно се движи между държави и култури, завръщането не е непременно решение на липсата: „Когато нещо ми липсва, аз отивам и си го взимам“. ЛУ РИЙД, РОБЪРТ УИЛСЪН И УРОЦИТЕ ИЗВЪН СЦЕНАТА В професионалната биография на Финци има срещи, които сами по себе си заслужават отделен разказ. Сред тях е работата с Робърт Уилсън и Лу Рийд по спектакъла Time Rocker в хамбургския Thalia Theater. Рийд пристига в Хамбург, избира дванайсет актьора от театъра и работи с тях интензивно в продължение на два месеца. Следват гастроли, сред които и поредица от представления в Бруклинската академия за музика, в Ню Йорк. Финци прекарва почти месец в града, където се среща и с филмовия свят около Пол Остър и филма „Лулу върху моста“. Тези преживявания за него не са просто поредица от престижни имена. В разговора той се връща към по-особен източник на актьорско вдъхновение – баща си, Ицко Финци. Двамата обсъждат „Разяреният бик“ на Мартин Скорсезе и начина, по който човек може да стане жертва на собствените си страсти. По-късно, Самуел използва тази асоциация, за да изгради драматургичната логика на свой персонаж. За него актьорът не бива да се учи единствено от актьорската игра. Материал за работа може да се открие във филмите, картините, книгите, наблюденията върху хората и дори в привидно несвързани разговори. Важното е да умееш да разпознаваш връзките и да ги превръщаш в част от собственото си мислене, смята той. А когато става дума за бъдещето, Финци не предлага дългосрочни планове или амбициозни професионални стратегии: „Снимат ми се филми с европейски режисьори. Аз не съм човек, който непрекъснато има някаква визия за бъдещето и за себе си специално. Аз общо изхождам от конкретната ситуация. За мен е важно с кого ще си прекарвам времето, защото е ценно. Много е просто“. ИЗКУСТВОТО ДА НЕ СЕ СТРАХУВАШ ОТ ПРОВАЛА Самуел Финци говори за провала без драматизъм и без обичайното желание да бъде представен като задължителна стъпка към успеха: „Има само опити и провали. И в един момент може би някакъв малък успех. Но следващия път е хубаво все пак да направиш една крачка по-напред в провалянето“. В тази формулировка има ирония, но и освобождаване от необходимостта всяко действие да бъде оправдано с крайния резултат. Ако човек непрекъснато мисли за успеха, рискува да започне да работи за очакванията на другите. Затова Финци не желае да контролира въздействието си върху публиката – нито на сцената, нито пред камерата. „Аз не се занимавам с това как ме гледат отвън. Ако това започне да ме интересува, значи съм приключен като актьор“, казва той. Това обаче не означава, че пренебрегва техниката или разликите между театъра и киното. Напротив, двете изискват различна подготовка и различна кондиция. Но техническото майсторство не бива да се превръща в самонаблюдение, което по думите му пречи на процеса. Същата свобода той търси и в работата с публиката. Не смята, че реакцията на всеки зрител трябва да се превръща в тема сама по себе си: „Когато аз излизам на сцена, аз играя главно за себе си. Който не му харесва, да си ходи“. ИДИОТ, В ШЕКСПИРОВИЯ СМИСЪЛ Иронията е естествена част от характера на Финци. Тя му помага да се дистанцира от патоса, но не я приема като универсално оправдание за безразличие: „Иронизирам първо себе си, най-вече, а и въобще целия живот. Иначе трябва да се самоубием, ако взимаме всичко насериозно“. Има разлика между иронията като критика и иронията като самоцел. В първия случай тя позволява да погледнем по-трезво на света, а във втория се превръща в скучен жест, който не води доникъде. На въпрос кой е най-светлият лик в живота му, Финци отговаря, че е майка му. А на въпроса коя дума го описва най-добре, първоначално се колебае, след което намира точната според него: „Идиот, в шекспировия смисъл“. В края на разговора го питам как би продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“, отговаря, че това е музиката. Екип „Час ЛИК“: Даниел Димитров – идея, концепция, водещ, Валя Ковачева – монтаж, Красимир Михайлов – оператор, Богдана Димитрова – фотографски архив, Емил Граничаров – шапка, Стефан Ковачев – социални медии, отдел „Облик“, Боряна Тончева – ръководител „Студио БТА“