Четиринадесет детски истории са оставили следа в дома на приемно семейство от Сливен

„За тях е важна прегръдката и любовта, която им даваме.“ С тези думи Маргарита Георгиева описа най-съществената част от своята работа като приемен родител в интервю за БТА. Заедно със съпруга си Петър тя вече осма година отваря дома си за деца, които имат нужда от семейна среда, грижа и сигурност. Поводът за разговора е инициативата „Приеми ме“, която се реализира от Българската телеграфна агенция (БТА), Министерството на труда и социалната политика и Агенцията за социално подпомагане. От 2017 г. досега през дома на семейство Георгиеви в Сливен са преминали 14 деца – шест момичета и осем момчета. Три от тях са се върнали при биологичните си родители, десет са били осиновени в България, а последното дете все още е при семейството. Маргарита и Петър са приемни родители с профил за деца от 0 до 3 години. В дома им са идвали и бебета директно от родилния дом. Някои от децата са оставали само три месеца, други – пет, шест, седем или осем. Най-дълго едно от тях е било при семейството година и три месеца. Това са години, в които в дома има бебешки плач, безсънни нощи, посещения при лекари и постоянни тревоги, но и много прегръдки, първи усмивки и малки крачки напред. За семейство Георгиеви приемната грижа е време, в което едно дете трябва да получи необходимата му сигурност, докато бъде определено неговото бъдеще. Маргарита е работила като помощник-фармацевт и има медицинско образование, което ѝ помага в грижата за най-малките. При новороденото няма как да бъде зададен въпросът „къде те боли“, затова всяка промяна в поведението, температурата, съня или дишането може да бъде знак, който изисква внимание. За семейството приемната грижа не е работа само на двама души. В нея участват и двете им дъщери – едната е учителка, а другата учи медицина, както и внучката им. „Тази работа е комплексна. Тя не е само за един човек. Тя се извършва от цялото семейство“, посочи Маргарита. Децата, които идват в дома им, са приемани като негови членове. За тях семейството се стреми да осигури всичко необходимо – храна, медицинска грижа, внимание и спокойствие. За едно малко дете това често са най-обикновените неща: някой да го нахрани, да го прегърне, да бъде до него, когато плаче. „Работата е 24 часа“, каза Маргарита. Дори ежедневни задачи като пазаруването изискват организация и помощ от останалите членове на семейството, особено когато вкъщи има съвсем малко бебе. За нея обаче няма разлика в грижата за приемно и за собствено дете. „Няма разлика“, категорична е тя. По думите ѝ приемният родител понякога дори е още по-внимателен, защото знае, че носи голяма отговорност и че здравословните проблеми не трябва да бъдат пренебрегвани. Има обаче една разлика, която приемната грижа неизбежно носи – раздялата. Първото дете, което семейство Георгиеви приема, остава завинаги в спомените им. Тогава Маргарита е на 46 години. Детето е на осем месеца и идва от друго приемно семейство. Първоначално има притеснения дали ще плаче и дали ще се адаптира. То обаче бързо свиква с новия дом. Когато идва моментът да бъде предадено за осиновяване, цялото семейство плаче. „Мъчно беше и си поплакахме. Цялото семейство си поплакахме“, спомня си Маргарита. С времето семейството се научава да гледа на раздялата по различен начин – не като на край, а като на изпълнена задача. „Знаем, че това е нашата работа. Не ги вземаме завинаги. Те са определен период при нас. Това е нашата задача – да ги отгледаме и да ги предадем. И аз, като знам, че те ще имат постоянен дом и родители, това ме прави щастлива“, каза тя. Сред 14-те деца, преминали през дома им, има и три случая на реинтеграция – деца, които са се върнали при биологичните си родители. С две от тези семейства Маргарита продължава да поддържа връзка. За нея най-важното е да знае, че децата са добре. „Като виждам, че то е добре, това много ме радва“, каза тя. Според семейството приемната грижа изисква подкрепа от всички – от близките, лекарите и социалните работници. Маргарита каза, че през годините не е имала проблеми със социалните работници и винаги е получавала съдействие, когато е имала въпрос или затруднение. Една от темите, които я засягат, е отношението на обществото към приемните родители. Тя не приема твърдението, че хората стават приемни родители единствено заради финансовата подкрепа. „Нека да опитат. Желая на много хора да опитат. Особено и на по-богатите“, каза Маргарита по повод мнението, че хората стават приемни родители заради парите. По думите ѝ средствата, които получават приемните семейства, невинаги са достатъчни, тъй като нуждите на децата се променят, а когато едно дете се разболее или има нужда от нещо допълнително, приемният родител не може просто да го остави без необходимото и често доплаща със собствени средства. За Маргарита много по-важна от финансовата страна е възможността едно дете да расте в семейна среда. „Да си отворят сърцата. Защото тези деца в семейства стават други личности. Ние им помагаме после да поемат по-хубав път“, каза тя. На хората, които се колебаят дали да станат приемни родители, Маргарита препоръчва: „Да опитат“. Тя разказа, че сред нейните колеги има хора, които са отгледали само едно дете и след това са се отказали. Други обаче са продължили. Според нея човек не знае дали приемната грижа е за него, преди да опита – а след това може да открие, че иска да продължи. За семейство Георгиеви обаче осемте години приемна грижа са 14 детски истории. Истории, в които някои деца са останали само за няколко месеца, а други – по-дълго. След това всяко от тях е поело към следващия етап от живота си – към биологичното си семейство или към своите осиновители. А в дома на Маргарита и Петър остава споменът – за малките ръчички, за безсънните нощи, за тревогите, за първите усмивки и за раздялата. И остава готовността отново да отворят вратата за следващото малко дете, което ще бъде при тях само за определено време – достатъчно дълго, за да бъде обичано, обгрижвано и подготвено за своя постоянен дом.